НАЧАЛО
Категория:
Беседи от Учителя
Изгревът на Бялото Братство
Писма от Учителя
Текстове и документи
Последователи на Учителя
Михаил Иванов - Омраам
Списания и вестници
Хронология на Братството
--- ТЪРСЕНЕ В РАЗЛИЧНИТЕ КЛАСОВЕ --
- Неделни беседи
- Съборни беседи
- Общ Окултен клас
- Младежки окултен клас
- Извънредни беседи
- Клас на Добродетелите
- Младежки събори
- Рилски беседи
- Утрини Слова
- Беседи пред сестрите
- Беседи пред ръководителите
- Последното Слово
---
Емануел Сведенборг
 
с която и да е дума 
 
търси в изречение 
 
с точна фраза 
 
търси в текст 
 
в заглавия на текстове 
ХРОНОЛОГИЯ НА БРАТСТВОТО
Сваляне на информацията от
страница
1
Намерени
текста в
категории:
Беседи от Учителя:
Изгревът на Бялото Братство:
Писма от Учителя:
Текстове и документи:
Последователи на Учителя:
Михаил Иванов - Омраам:
Списания и вестници:
Хронология на Братството:
Рудолф Щайнер:
Емануел Сведенборг:
На страница
1
:
23
резултата в
8
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
Учителя с група от Братството е на лагер в Родопите
, 07.1921 г.
Тук цари една тишина, която те завладява и те кара да се вглъбиш в себе си, за да
слушаш
гласа на вечното и непреходното, който ти говори.
Често при изгрева Учителя държеше беседи. След паневритмията имаше беседи или почвахме обща работа за обзавеждане на лагера. Вечерният огън, на който Учителя присъствуваше винаги, беше един красив завършек на деня. Яворови присои се намират на голяма височина - на 2000 м., и оттук има обширен простор - виждат се Софийското поле, Стара планина, Лозен, Плана планина и др. Над Яворови присои се издигат Резньовете, мощно надвиснали над нас като покровители и пазители на тези свещени места.
Тук цари една тишина, която те завладява и те кара да се вглъбиш в себе си, за да
слушаш
гласа на вечното и непреходното, който ти говори.
Яворови присои са едно от най-мистичните места на витоша. Тук е място на чистота и мир, където човешкото съзнание се издига в един мистичен свят. Под нашия лагер намерихме едно красиво място - Морените. Това са грамадни блокове, разхвърляни като каменно море. Под тях текат водите, които слизат от Резньовете.
към текста >>
Цареше една тишина, която ни завладяваше и ни караше да се вглъбим, за да се
заслушаме
в гласа на вечното и непреходното.
Често при изгрев Учителя държеше беседа. След Паневритмията провеждахме интересни разговори с Учителя или подхващахме обща работа за обзавеждане и хигиена на стана. Вечерният огън, на който присъстваше винаги и Учителя, беше един красив завършек на деня. Яворови присое се намират на една голяма височина, около 2 000 метра, и пред погледа ни се откриваше обширен простор към Софийското поле, Стара планина, Лозен и Плана планина. Над нас мощно надвисваха величествените Резньове, като покровители и пазители на тия свещени места.
Цареше една тишина, която ни завладяваше и ни караше да се вглъбим, за да се
заслушаме
в гласа на вечното и непреходното.
Там човешкото ни съзнание се издигаше в един мистичен свят. И Морените, намиращи се над нашия стан, бяха идеално място за размишление и молитва. Това са грамадни блокове, разхвърляни като каменно море и под тях текат водите, които идат от Резнъовете. Морените са заградени отвсякъде с гори. През време на нашето летуване понякога правехме излети до Резнъовете.
към текста >>
2.
Летуване на Братството на Рила - Чамкория (Боровец)
, 07.1922 г.
Някои от
слушателите
са били приходящи, според спомените.
Летуване на Братството на Рила - Чамкория (Боровец) През 1922 г. юли, Учителя провежда някои лекции и беседи в Горското училище - Чамкория (Боровец), Рила. Не е ясна датата на заминаването.
Някои от
слушателите
са били приходящи, според спомените.
Не всички са имали средства за преспиване в Чамкория, според спомените на Елена Андреева. Предполага се, че и Учителя е слизал в София, тъй като на 5.07 има лекция в Чамкория, а на 7.07 - в София. След това в Чамкория се провеждат лекции и беседи до края на юли. От някои спомени на ученици на Учителя, присъствали на това летуване, става ясно кое е това Горско училище, кой го е наел и как е протичал животът на Братството през юли в Чамкория. 1. Спомен на Борис Николов - ПО ПЪТЕКИТЕ НАГОРЕ КЪМ МУСАЛА
към текста >>
Всяка сутрин,след молитвата, седне Учителят и ние седнеме край Него, щото когато пекне слънце, като се стопли нали, става приятно, хубаво, седнем на слънце и с удоволствие
слушаме
.
Аз минах самичка един път оттам. В.К.: Учителят казвал ли е нещо за него? Е.А.: Не мога да Ви кажа.Когато сме на Рила, има дни когато беседи държи Учителят. В тия дни Той държеше беседи и там. А някога и всеки ден държеше беседи.
Всяка сутрин,след молитвата, седне Учителят и ние седнеме край Него, щото когато пекне слънце, като се стопли нали, става приятно, хубаво, седнем на слънце и с удоволствие
слушаме
.
И е държал много беседи. Един път държа „Малкият стрък", ако Ви е попаднала беседата, тогава на всички ни даде по едно стръкче тревичка. Времето не беше много лошо, беше облачно само, а пък и тогава държеше беседи и ние разбира се пишехме. И всички беседи са държани така,на открито: Ние пишехме с молив „Хартмурт". Тогава нямаше химикалки.Въобще докато беше Учителя само с молив съм писала.
към текста >>
Цареше една тишина, която ни завладяваше и ни караше да се вглъбим, за да се
заслушаме
в гласа на вечното и непреходното.
Често при изгрев Учителя държеше беседа. След Паневритмията провеждахме интересни разговори с Учителя или подхващахме обща работа за обзавеждане и хигиена на стана. Вечерният огън, на който присъстваше винаги и Учителя, беше един красив завършек на деня. Яворови присое се намират на една голяма височина, около 2 000 метра, и пред погледа ни се откриваше обширен простор към Софийското поле, Стара планина, Лозен и Плана планина. Над нас мощно надвисваха величествените Резньове, като покровители и пазители на тия свещени места.
Цареше една тишина, която ни завладяваше и ни караше да се вглъбим, за да се
заслушаме
в гласа на вечното и непреходното.
Там човешкото ни съзнание се издигаше в един мистичен свят. И Морените, намиращи се над нашия стан, бяха идеално място за размишление и молитва. Това са грамадни блокове, разхвърляни като каменно море и под тях текат водите, които идат от Резнъовете. Морените са заградени отвсякъде с гори. През време на нашето летуване понякога правехме излети до Резнъовете.
към текста >>
3.
Екскурзия до Сливен - Сините камъни на група ученици (без Учителя)
, 1.08.1923 г.
Тъй си мислех,
слушайки
вдъхновената певица и душата ми се пълнеше със сладка нега.Вървим бавно.
И към Него се обръщам С любов и поглед мил.Сякаш тая песен се отделяше от планината: от ронящите се сини камъни, от шубрачките, от стръмната пътека, от звездите, от планинските върхове. Тая песен я пееше земята и небето.А едно сърце изпълнено с безкрайна любов и признателност към Твореца, от възхитеното до сълзи сърце е стъкмило тая наивна, но сърдечна песенчица, за да излее, що годе своята радост и своето възхищение. Като жертвен пламък, като кандилно блещукане галеше песента гори, сипеи, звезди и сърца.Не, няма смърт! Щом като има красота и има кой да я усеща и да й се радва, смъртта е изключена.
Тъй си мислех,
слушайки
вдъхновената певица и душата ми се пълнеше със сладка нега.Вървим бавно.
Спираме се, оглеждаме се. Къде първом да гледаме? Небето ли с брилянтните звезди, или благоуханната планина, която започна вече да разтваря пред нас китни страници.Небето почва да бледнее - хоризонтите се очертават. Съзира се вече гордата глава на „Чаталка” и острия връх на „Кутелка”. Изглеждат тъй близко; сякаш да посегнеш и ще ги стигнеш.
към текста >>
Заслушана
, възрадвана и възхитена стоя, и
слушам
буйния говор на вятъра, който се бие в скалата, шепне и крещи едни и същи думи.
Привет на тебе, скъпа Витоша, на тебе непознати още за мене Мусалла, за тебе приказни „Дуван Капя”, издигнал прекрасно чело всред Средногорското царство.Привет! Привет! Как фучи вятърът и се бие в скалите като мощна водна струя, падаща от високо. Как реве тука той, като че хиляди бойни тръби, като викът на Хаджи Димитра, зовящ от тука към свобода поробените си братя.А може би планината си говори винаги така - или пък това са стари хайдушки песни; когато тук се събирали свободолюбиви сърца и върху тая дооблачна вие са чертали съдбините на своята родина.Стоя върху Чаталка. Викат ме, не слизам.
Заслушана
, възрадвана и възхитена стоя, и
слушам
буйния говор на вятъра, който се бие в скалата, шепне и крещи едни и същи думи.
Искам да разгатна тия думи... Сякаш долавям, че той шепне славни бъднини на малкото племе, плъзнало от двете му страни - до Дунава и Бяло море.Какви са тия човекоподобни скали? Какви са тия царе и царици, като че застинали от ужас, взрели очи в страшното развълнувано море.Като че ли долавям още нещо в това виене и свистене на вятъра, че тук преди стотици хиляди години, цъфтяла чудна непозната нам култура, че по билото на планината се издигали приказните жилища на човеци гиганти, които били добри и хубави, като самите ангели.И между тях е стоял пакУчителят-Вечният приятел на човека, заедно със стари и млади, учил ги е както днес на великите Божии закони.Тук имало певци и певици, чиито гласове достигали звездите. Техните песни омайвали всички земни твари и могли да възкресяват мъртвите.Имало музиканти велики и славни, които само върху откъснат от дървото лист са могли да възпроизведат най-омайната музика, непозната днес на земята. По планини и долини течало мляко и мед. Тогава върховете били още по-високи и „ти, девойко, седиш на подножието само на тия минали, недосегаеми исполински върхове”, шепнеше ми вятърът.
към текста >>
Слушам
го с притворени клепки, да не избяга чаровния шепот на вятъра - конник хилядокрил... Домовете им били тогава слънчеви спектрални фокуси, всред райски цветя и хубост.Викат ме за „Малката Чаталка”.
Искам да разгатна тия думи... Сякаш долавям, че той шепне славни бъднини на малкото племе, плъзнало от двете му страни - до Дунава и Бяло море.Какви са тия човекоподобни скали? Какви са тия царе и царици, като че застинали от ужас, взрели очи в страшното развълнувано море.Като че ли долавям още нещо в това виене и свистене на вятъра, че тук преди стотици хиляди години, цъфтяла чудна непозната нам култура, че по билото на планината се издигали приказните жилища на човеци гиганти, които били добри и хубави, като самите ангели.И между тях е стоял пакУчителят-Вечният приятел на човека, заедно със стари и млади, учил ги е както днес на великите Божии закони.Тук имало певци и певици, чиито гласове достигали звездите. Техните песни омайвали всички земни твари и могли да възкресяват мъртвите.Имало музиканти велики и славни, които само върху откъснат от дървото лист са могли да възпроизведат най-омайната музика, непозната днес на земята. По планини и долини течало мляко и мед. Тогава върховете били още по-високи и „ти, девойко, седиш на подножието само на тия минали, недосегаеми исполински върхове”, шепнеше ми вятърът.
Слушам
го с притворени клепки, да не избяга чаровния шепот на вятъра - конник хилядокрил... Домовете им били тогава слънчеви спектрални фокуси, всред райски цветя и хубост.Викат ме за „Малката Чаталка”.
В душата ми още ехти шепота на вълшебния конник, който още ме носеше на своите криле. Нозете ми слизат, а душата ми остава там горе, при Голямата Чаталка... Хаотично преплетени върхове и долини покрити с вечна зеленина.„Равна река” като някакво истинско чудо, подобно небесно видение блика от земята и тича в мощна река. Колко е хубаво! Просто не мога да се помръдна от възхищение! Тя извира от сърцето на Балкана доброволна чиста жертва за човека.
към текста >>
Приел ги Руският цар,
изслушал
ги и казал: „Ако искате пари -да ви натоваря със злато, само идете си и не ми закачайте народа!
Сякаш мълнии от гняв и мъка по нещо, което само той познаваше...- Ах, тия, лъжците, тия дето пишат у книгите та лъжат хората и тия крадците, да ми са в палчата (шъпата), че да видят дядо ви Никола как ще ги узаптиса. И дядо Никола разтвори широките си мазолести длани, готов да стисне за вратовете целия деликатен учен свят, който не води човеците по правия път, ами ги заблуждава.- Ще избеся от всички по петима, па другите като видят, нека му мислят. Да, защото ние вяра нямаме. Това вяра ли е, гдето едни се тъпчат до пукване, а други мрат гладни.- Чифутската вяра е най-хубавата, аз да ви кажа, у тях сиромаси няма - помагат си.Може би не всички бяхме съгласни с мнението на дяда Никола за „чифутската” и другите вери, но мълчаливо изслушваме буйния му монолог, защото, знам ли, чепата тояга е в ръката му, може да я стовари по гърбовете ни.После се поукротва. Вижда, че го обичаме, че не се смеем на думите му, че даже го почитаме и почва да ни разправя за Панайот Хитова, който завел делегати селяни при Руския цар да просят освобождение от робство.
Приел ги Руският цар,
изслушал
ги и казал: „Ако искате пари -да ви натоваря със злато, само идете си и не ми закачайте народа!
” Но тия наши българи с червените пъстри салтамарки и широките набръчкани гащи, с ония ми ти торбици през рамо, снемат калпаци, падат на колене си и с плач се молят, че те не искат ни злато, ни сребро, че тяхната татковина е богата на всичко, но те просят свобода за своите поробени и поругани майки и бащи, невръстни братя и сестри.Тогава царят плакал с тях и казал: ,Да бъде! ”Високо се повдигаха развълнуваните старчески гърди на дяда Никола. Той се давеше от дребните си бързи сълзици, що се ронеха по набръчканото му с безброй чертици и линии лице и капеха по бозавия му елек и изгорели чопорести ръце. Плачеше този мъжага планинец, кален в много бури природни и житейски, и цял се тресеше от вълнение.Какъв мощен дух се криеше под тази абена салтамарка. Какво лъвско сърце и смел ум.
към текста >>
Високите стройни габъри, букаци и дъбове и те не шушнат, не трепкат,
слушат
песента със затаен дъх.
Ни мъка в нея, ни злоба Както небето без облак Както земята без бури.Песен като песен. Която изпята негли из някоя прашна улица, или малка стаичка не би обърнала това внимание, както тука, горе, на самото място, отдето е дошло чистото вдъхновение.Неволно очите ни се пълнят със сълзи, неволно утихва веселата ни гълчава и почваме тихо да си говорим.Тихо продължаваме пътя си, занемели от. обхваналото ни вдъхновение.
Високите стройни габъри, букаци и дъбове и те не шушнат, не трепкат,
слушат
песента със затаен дъх.
Стогодишни хралупати гиганти с кора дълбоко набраздена, преплели клони помежду си, не дават „пиле да хвръкне, камо ли турчин да мине.” А отгоре слънцето, като по зелено море плиска златните си лъчи и милва гората. Върху й облаците по нявга на заседание се събират и разпращат въоръжени стражи по върховете на целия Балкан, да пазят България. Величествен покой, който прониква дълбоко в душата и поражда богомолно чувство.Може би сега гората говори на своя непознат език, но кой може да я разбере? Кой би разбрал тия шарки подобно кабалистични и йероглифични писма по скали и дървета да ги разчете? Тук-там - скали надиплени от времето се издигат всред планината като огромни библиотеки с наредени по тях книги и тефтери.
към текста >>
4.
Учителя е на екскурзия на Витоша с група ученици - Великден [втори ден]
, 13.04.1931 г.
Някои стенографират думите му, други му задават нови въпроси, трети мълчаливо
слушат
, озарени с една тиха радост и вяра в безсмъртния живот.Обяд.
Деца се накачулили и се прескачат. Един брат от висока скала свири на флейта. Друг, като рефрен, тихо приглася с меден кавал. А кръгът около Учителя се стеснява. Той говори за безсмъртието на душата, за присъствието на заминалите от света, че няма смърт, а само временна промяна.
Някои стенографират думите му, други му задават нови въпроси, трети мълчаливо
слушат
, озарени с една тиха радост и вяра в безсмъртния живот.Обяд.
Великденско пиршество. Колко много бели хлебчета на кръга, червени яйца, салати, нов чесън, сирене и още що ли не! Всеки трапезник поднасяше на ближния си от обяда си. Такова изобилие! Няма вече беден и богат.
към текста >>
Покачих се върху висока канара и се
заслушах
.
Такова изобилие! Няма вече беден и богат. Даже и Цеко днес яде като Лукула. [Лукул - Римски консул, известен с банкетите си] Лицето му широко и алено руменее от слънцето. Малките му сини очички сияят от здраве и доволство.После се отдадохме на почивка.
Покачих се върху висока канара и се
заслушах
.
Никакъв глас: ни плисък на вода, ни чуруликане на птичка, ни говор, ни шумолене на клонка. Дълбока тишина. Слизам към дефилето. Навеждам се над бистрия поток и се оглеждам в кристалните му води. По него плават клечици, тревички, сухи листенца.
към текста >>
5.
(известна е само годината) Учителя дава песента 'Българска рапсодия'
, 1934 г.
в песента тихо се
заслушва
.
там горе срещнах Лиляна. Изворът струи, извира и чисти води разлива, планинска песен разнизва. Момата менци налива,
в песента тихо се
заслушва
.
Ще отида тамо горе, ще отида в планината, чисти води да погледам, тиха песен да послушам, ще отида тамо.
към текста >>
тиха песен да
послушам
,
Момата менци налива, в песента тихо се заслушва. Ще отида тамо горе, ще отида в планината, чисти води да погледам,
тиха песен да
послушам
,
ще отида тамо. Чисти води да погледам, тиха песен да послушам, ще отида тамо. Лиляно, цвете рано в градина,
към текста >>
тиха песен да
послушам
,
ще отида в планината, чисти води да погледам, тиха песен да послушам, ще отида тамо. Чисти води да погледам,
тиха песен да
послушам
,
ще отида тамо. Лиляно, цвете рано в градина, ако таз песен, Лиляно, не чуя, ах, от таз вода ако не пия, скръб ще ми пълни сърцето.
към текста >>
6.
Родена Мара Белчева поетеса и последователка на Учителя
, 08.09.1868 г.
Белчева се нанася в една дъсчена къщичка, яде вегетарианска храна, ходи на излети – зиме на Витоша, лете на Мусала, сади боб, лук и картофи,
слуша
неделните лекции на Учителя и се радва на прекрасния изглед.
Понякога ходех при тях. Бяха се настанили в една барака, както и повечето от техните съседи. През пролетта и лятото тези бараки тънеха в цветя и буйни храсти. Насреща им се откриваше цяла Витоша и просторът към лозенските височини[... ] Всъщност това не беше част от града, а в района на горите и градините наоколо[13]. На Изгрева М.
Белчева се нанася в една дъсчена къщичка, яде вегетарианска храна, ходи на излети – зиме на Витоша, лете на Мусала, сади боб, лук и картофи,
слуша
неделните лекции на Учителя и се радва на прекрасния изглед.
Такава програма и днес бихме нарекли пречистващ режим на застоялия столичен организъм. В следващите две години, 1931-ва и 1932-ра, заминава на лагер край Рилските езера заедно с цялото Братство. Самата Елена Андреева ѝ ушива „една малко по-особена“ палатка, „както на артистите обикновено“. Това означава, че палатката се отваря с цялата си обърната южно страна и позволява на Слънцето да влиза дълбоко навътре. Ревнивите погледи на братята и особено на сестрите не пропускат да забележат, че Учителя се отнася някак различно към тази необичайна жена.
към текста >>
И като гледах тази детска усмивка, като
слушах
тия мъдри негови съвети, питах се, как могат кал да хвърлят върху тая глава на флорентински Омир, и то най- вече ония, които никак го не познават?
В Америка има обуща, които струват само един долар, подметките им са от мукава. Затова, който има такива обуща, бърза да ги износи, докато е сухо, че щом падне дъжд, те се стопяват. Има ли щастие - има Бог, дойде ли скръб - няма Бог за вас. „Сатана, сатана е в църквата", викал един, държащ се за главата, бягайки навън от оная църковната катастрофа. - Усмихнат, той разправя това.
И като гледах тази детска усмивка, като
слушах
тия мъдри негови съвети, питах се, как могат кал да хвърлят върху тая глава на флорентински Омир, и то най- вече ония, които никак го не познават?
- Учителю, казват, че Вам в други страни предлагали много по-добри условия за работа, отколкото в нашия злополучен край, но къде повече има нужда от Вас? Той не ми отвърна, но в мълчанието му имаше повече, отколкото и в най- силната човешка дума. [В оригинала това изречение е задраскано.] Мълчанието му говореше с Бога. ----------------[1] Домът е къща-близнак на ул.
към текста >>
Заслушана
е само в Божий глас.
На свое слънце грее се душата. И във кристалний дом на тишината Не влиза времето с човешки час. Мъглата радостта й не смущава, Не чуе стъпки на човешка слава -
Заслушана
е само в Божий глас.
Мара Белчева е индивидуалистка от най-чиста проба. У нея субективното чувство определя изцяло отношението й към света. Облъхната от идейните и естетически разбирания на Пенчо Славейков, които у нея губят борческия си патос и философската си задълбоченост, в своята поезия тя възкресява оная лека романтика, на която липсва стихийност в чувствата и плътност в образите. Гамата на нейните изживявания, макар и пъстра по колорит, отбелязва главно два съществени елемента: любовта и мистичното чувство към света. За разлика от всички други поетеси, любовта у Мара Белчева не е една сляпа, демонична стихия, която изпепелява душата, за да остави след себе си парливата болка от едно голямо страдание, а плахо чувство, запалило в очите пламъка на невнятния копнеж и на вярата.
към текста >>
7.
Напуска физическия свят Мара Белчева поетеса и последователка на Учителя
, 16.03.1937 г.
Белчева се нанася в една дъсчена къщичка, яде вегетарианска храна, ходи на излети – зиме на Витоша, лете на Мусала, сади боб, лук и картофи,
слуша
неделните лекции на Учителя и се радва на прекрасния изглед.
Понякога ходех при тях. Бяха се настанили в една барака, както и повечето от техните съседи. През пролетта и лятото тези бараки тънеха в цветя и буйни храсти. Насреща им се откриваше цяла Витоша и просторът към лозенските височини[... ] Всъщност това не беше част от града, а в района на горите и градините наоколо[13]. На Изгрева М.
Белчева се нанася в една дъсчена къщичка, яде вегетарианска храна, ходи на излети – зиме на Витоша, лете на Мусала, сади боб, лук и картофи,
слуша
неделните лекции на Учителя и се радва на прекрасния изглед.
Такава програма и днес бихме нарекли пречистващ режим на застоялия столичен организъм. В следващите две години, 1931-ва и 1932-ра, заминава на лагер край Рилските езера заедно с цялото Братство. Самата Елена Андреева ѝ ушива „една малко по-особена“ палатка, „както на артистите обикновено“. Това означава, че палатката се отваря с цялата си обърната южно страна и позволява на Слънцето да влиза дълбоко навътре. Ревнивите погледи на братята и особено на сестрите не пропускат да забележат, че Учителя се отнася някак различно към тази необичайна жена.
към текста >>
И като гледах тази детска усмивка, като
слушах
тия мъдри негови съвети, питах се, как могат кал да хвърлят върху тая глава на флорентински Омир, и то най- вече ония, които никак го не познават?
В Америка има обуща, които струват само един долар, подметките им са от мукава. Затова, който има такива обуща, бърза да ги износи, докато е сухо, че щом падне дъжд, те се стопяват. Има ли щастие - има Бог, дойде ли скръб - няма Бог за вас. „Сатана, сатана е в църквата", викал един, държащ се за главата, бягайки навън от оная църковната катастрофа. - Усмихнат, той разправя това.
И като гледах тази детска усмивка, като
слушах
тия мъдри негови съвети, питах се, как могат кал да хвърлят върху тая глава на флорентински Омир, и то най- вече ония, които никак го не познават?
- Учителю, казват, че Вам в други страни предлагали много по-добри условия за работа, отколкото в нашия злополучен край, но къде повече има нужда от Вас? Той не ми отвърна, но в мълчанието му имаше повече, отколкото и в най- силната човешка дума. [В оригинала това изречение е задраскано.] Мълчанието му говореше с Бога. ----------------[1] Домът е къща-близнак на ул.
към текста >>
Заслушана
е само в Божий глас.
На свое слънце грее се душата. И във кристалний дом на тишината Не влиза времето с човешки час. Мъглата радостта й не смущава, Не чуе стъпки на човешка слава -
Заслушана
е само в Божий глас.
Мара Белчева е индивидуалистка от най-чиста проба. У нея субективното чувство определя изцяло отношението й към света. Облъхната от идейните и естетически разбирания на Пенчо Славейков, които у нея губят борческия си патос и философската си задълбоченост, в своята поезия тя възкресява оная лека романтика, на която липсва стихийност в чувствата и плътност в образите. Гамата на нейните изживявания, макар и пъстра по колорит, отбелязва главно два съществени елемента: любовта и мистичното чувство към света. За разлика от всички други поетеси, любовта у Мара Белчева не е една сляпа, демонична стихия, която изпепелява душата, за да остави след себе си парливата болка от едно голямо страдание, а плахо чувство, запалило в очите пламъка на невнятния копнеж и на вярата.
към текста >>
8.
Напуска физическия свят Георги Радев, един от най-активните ученици на Учителя
, 22.07.1940 г.
Заслушани
в последните му акорди, ние навеждаме ниско глава с очи потопени в оня свят, за който той приживе мечтаеше, свят на вечния празник на духа, свят на красота, на човещина и свобода.Ще го чуем ли пак?
ПРОВИНЦИЯТА И ГЕОРГИ РАДЕВ Буча Бехар Ние го виждахме рядко. През време на светлите съборни дни и по време на нашите излети по Рила и Витоша. Но ние го познавахме; ние знаехме добре, какво място заемаше той в нашия идеен живот, ние виждахме добре неговата голяма и рядка личност, неговото дарование, неговата душа, която така неотразимо трептеше във всеки ред, който се изливаше от неговата ръка.В неговото лице ние виждахме един от първите работници, които строят пътища в нашето движение.Думите не могат да изразят онова, което ние преживяхме по неговата загуба – загуба в обикновения човешки смисъл... Георги Радев за нас никога не ще бъде загубен, никога, защото ние не го виждахме в неговото тяло – крехък съсед, а го виждахме в неговите трудове, в които умееше да изплете своите философски видения в чудно поетични форми.Те ни звучаха като приказка, като песен от един отвъден мир, мир на красота, която той така горещо жадуваше да разкрие пред всички.Ние виждахме за миг тия безбрежни хоризонти, тия приказни светове, до които той се възземаше, и сухата наука за неспециалисти се превръщаше в мощна стройна хармония и истинска поезия – каквото беше за него – математика, поета и човека Георги Радев.Бихме казали, че неговото перо, не, неговата лира пресекна.
Заслушани
в последните му акорди, ние навеждаме ниско глава с очи потопени в оня свят, за който той приживе мечтаеше, свят на вечния празник на духа, свят на красота, на човещина и свобода.Ще го чуем ли пак?
Ще го видим ли пак? Ние се вслушваме все наново... Застанали, обаче, здраво на земята, нашите очи не стигат безкрая и ние казваме: Георги Радев не е вече между нас.Като жадувана музика ние ще се вслушаме, за да чуем познат тон.Като за отлетяла мечта ние ще копнеем да го видим пак.Житно Зърно, където той работи много години, ще стигне пак до нас, ние ще го прелистим, но по неговите страници не ще намерим малкото и познато „г". Сянка ще премрежи нашия поглед, топла влага ще блесне в нашите очи, със сърце, отворено за него, ние ще кажем:Светли часове за теб, мили наш брат! ____________________ Източник: ПРОВИНЦИЯТА И ГЕОРГИ РАДЕВ - БУЧА БЕХАР
към текста >>
Ние се вслушваме все наново... Застанали, обаче, здраво на земята, нашите очи не стигат безкрая и ние казваме: Георги Радев не е вече между нас.Като жадувана музика ние ще се
вслушаме
, за да чуем познат тон.Като за отлетяла мечта ние ще копнеем да го видим пак.Житно Зърно, където той работи много години, ще стигне пак до нас, ние ще го прелистим, но по неговите страници не ще намерим малкото и познато „г".
Ние го виждахме рядко. През време на светлите съборни дни и по време на нашите излети по Рила и Витоша. Но ние го познавахме; ние знаехме добре, какво място заемаше той в нашия идеен живот, ние виждахме добре неговата голяма и рядка личност, неговото дарование, неговата душа, която така неотразимо трептеше във всеки ред, който се изливаше от неговата ръка.В неговото лице ние виждахме един от първите работници, които строят пътища в нашето движение.Думите не могат да изразят онова, което ние преживяхме по неговата загуба – загуба в обикновения човешки смисъл... Георги Радев за нас никога не ще бъде загубен, никога, защото ние не го виждахме в неговото тяло – крехък съсед, а го виждахме в неговите трудове, в които умееше да изплете своите философски видения в чудно поетични форми.Те ни звучаха като приказка, като песен от един отвъден мир, мир на красота, която той така горещо жадуваше да разкрие пред всички.Ние виждахме за миг тия безбрежни хоризонти, тия приказни светове, до които той се възземаше, и сухата наука за неспециалисти се превръщаше в мощна стройна хармония и истинска поезия – каквото беше за него – математика, поета и човека Георги Радев.Бихме казали, че неговото перо, не, неговата лира пресекна. Заслушани в последните му акорди, ние навеждаме ниско глава с очи потопени в оня свят, за който той приживе мечтаеше, свят на вечния празник на духа, свят на красота, на човещина и свобода.Ще го чуем ли пак? Ще го видим ли пак?
Ние се вслушваме все наново... Застанали, обаче, здраво на земята, нашите очи не стигат безкрая и ние казваме: Георги Радев не е вече между нас.Като жадувана музика ние ще се
вслушаме
, за да чуем познат тон.Като за отлетяла мечта ние ще копнеем да го видим пак.Житно Зърно, където той работи много години, ще стигне пак до нас, ние ще го прелистим, но по неговите страници не ще намерим малкото и познато „г".
Сянка ще премрежи нашия поглед, топла влага ще блесне в нашите очи, със сърце, отворено за него, ние ще кажем:Светли часове за теб, мили наш брат! ____________________ Източник: ПРОВИНЦИЯТА И ГЕОРГИ РАДЕВ - БУЧА БЕХАР "Житно зърно" - година ХIV - 1940 г. Съдържание на 7-8 бр.
към текста >>
НАГОРЕ